Fuck you. Fuck your hopes, fuck your dreams, fuck your plans … fuck everything you thought this life was going to bring to you. Now let's go out there and try to make this bitch happy.
-Chris Rock

The neighbour from across the street...

Деня й не беше особено прекрасен. За това така се наслаждаваше на студената нощ. Обожаваше моментите на болезнена самота на балкона си вечер. Даваха й спокойствие... Време за размисъл... Седна на стола и студената пластмаса се впи в голите й бедра. Кибрит, клечка, пламък... Жадно впи устни в цигарата. Тази отрова й помагаше да започне наново, пренебрехвайки по-ранните разочарования. Ритуала беше започнал. Огледа улицата долу... Глудница черни кучета гонеха нещо. Погледна небето. Звезди: 2, повече не се виждаха. Беше облачно и мрачно. Луната се подаваше срамежливо иззад един облак, криейки целия си блясък. А тя обожаваше меката светлина на луната...
Сега тя просто гледаше около нея. Часът беше 1 и всичките сгради около нея бяха тъмни. Хората или спяха, или бяха заминали на почивка. Самотата й беше пълна. Вечерният й размисъл започна. Преосмисляше деня и какво би станало, ако промени нещо в него. Това й даваше спокойствието, от което така отчаяно се нуждаеше. Дръпна пак от цигарата и в този момент някъде в далечината се чу вой на куче. Но не от този вид, който съобщава нещо на глудницата. Не, това беше вик на агония. Това беше стрнно. В този квартал всички уважаваха кучетата, а и те се уважаваха помежду си. Никога не се чуваше този вик за помощ от тях. Макар и да не вложи достатъчно размисъл в тази случка, това беше достатъчно, за да прекъсне мислите й и сега й се налагаше те да поемат друга посока. Последния балкон на последния ета на блока отсреща по диагонал светна. Странно.Тези комший никога не са били от хората, които са будни по това време. Тя се загледа в очакване някой да излезе на балкона. Нищо. Само светлината. Това я издразни. Обичаше да се наслаждава на тъмната картинка, която се виждаше от стола й. Лампата птсреща само я разсейваше. Тя загаси цигарата. Обикновенно това значеше, че минутите й на оединение на балкона сършват и тя ще влезе вътре да яде, да полее цветята или нещо от сорта. Но тази вечер тя не се прибра. Остана навън загледана в лампата на съседите. Балкона им беше голям, дълъг. Но само половината от негобеше осветен. Явно им е изгоряла едната крушка. Изведнъй в тъмния край на балкона се материализира мрачна фигура. Там ли е седял този човек през цялото това време, в което тя така безсрамно се взираше в балкона му? Дали и той е гледал към нея по същия начин, по който тя е гледала към него. Тя си помисли, че ако беше светло най-ероятно погледите им вмомента щяха да се срещат. Извади още една цигара от смачканат кутия. Запали я. Пламъка 100 на 100 е осветил лицето й. Сега мистериозния съсед имаше преднина пред нея. Вече беше видял лицето й. Щеше й се и тя да може да види неговото. Защо не можеше да спре да се взира във фигурата? Попринцип би отвърнала срамежливо поглед и най-вероятно би се прибрала вътре, само защото е във полезрението на някой друг. Но тази вечер не спираше да гледа. Защо? Лампата отсреща премигна. Май и тази крушка нямаше да издържи още дълго. Но фигурата не помръдваше. Възможно ли беше някой да седи толкова дълго на едно място без да мръдне и смилиметър? Дръпна си пак от цигарата и се изправи, може би да намекне деликатно, че иска да види човека отсреща. И лампата изгасна. Очите й малко или много бяха привикнали със светлината, за това и трябваха няколко секунди, зада разбере дали човека е още там. Потри очите си с ръце и се вгледа в балкона, но той сякаш беше празен. Постоя права още няколко секунди и реши да седне, чудейки се защо не се прибере и тя. Може би един последен поглед отсреща? Балкона беше тъмен, но фигурата се беше появила отново. Сега тя беше тази, която не смееше да мръдне. Дори не мигаше. Кучешки лай. Нещо почна да свети на прословутия балкон. 2 червени точки, започнаха да блещукат на главата на мистериозния съсед. Може би коледна шапка? Ако беше така това беше най странната такава, която някога е виждала. Светлините помруднаха. Приближиха се максимамално до парапета на балкона. И сега тя можеше да види страника в цял ръст. Физиката на млад мъж, с хубаво тяло, широки рамене. Но не можеше да различи нищо повече на свелината на умиращата улична лампа. Само, че сега изглеждаше сякаш светлините бяха на мястото на очите му. Но това беше нелепо. Досрамя я, че дори си го помисли. Въпреки, че продължаваше да изглежда така. Чувстваше се сякаш светлините се бяха втренчили в нея. Това я смути. Всъщност "смути" не е правилнарта дума. Но как иначе можеше да се опише? Някаво странно чувство премина по цялото й тяло и накрая заседна в грудния й кош. Зърната и настръхнаха под широката й блузата , под която вятър започна да си проправа път. Не можеше да помръдне, дори и да искаше. Отново онзи странен кучешки вой и в този момент усети че нещо я докосва. Докосва бедрата й и бавно се придвижва нагоре. Плашеше ли я това или й харесваше? Обърна се. Тъмната фигура от отсрещния балкон се беше озовала зад нея и се взираше в лицето й със ярките си очи. "Ръката" й нежно докосна бедрото й и се плъзна нагоре по кръста й. Чувството в гърдите й ставаше все по-силно и необяснимо. В ръката и още гореше цигара. Фигурата плъзна ръката си по гърдата й и погали лоицето й. Тя отвори уста да каже нещо, но беше спряна от целувка. Целувка която сякаш...

Край...

Слънцето изгряваше. Лъчите му се спуснаха анад празен балкон, с празен стол и отворена врата. Балкон, неприлично пуст. На пода му- недопушена, изгоряла цигара. Деня започна - щеше да бъде прекрасен ден...

I see all good people

В един даден момент, абсолютно всички, на които не си имал възможността да извикаш в лицето колко тъпи жалки и заблудени са, се изправят пред теб. Строени примерно в редичка, седат и чакат водопада от викове, който ти им готвиш от месеци. С нетърпение очакват да попият всяка шибана твоя дума, напоена с толкова ярост, че дори и ти самият не си сигурен дали ще успееш да издържиш да си излееш душата върху всяко едно от тези същества. От къде да започнеш? Кой си го е залужил най-много. Кому си насъбирал от най-дълго. До такава степен си разочарован, че можеш да усетиш абсолютно всяка, пулсираща в тебе капчица кръв. Не че това ти помага. Това само те доизнервя повече и стискаш юмруци толкова силно, че чак пробиваш собствената си кожа, без да забележиш. Поглеждаш към приятелката, оглававаща редицата, чието лице се е променило толкова много, че дори неможеш да я познаеш. До нея редицата продължава години и завършва с учителката ти от детството, която те е разочаровала със своя непукизъм за задълженията си. Някъде там стои съученичката, която е направила толкова много грешки, за които си я предупредила и те облива яд само като я погледнеш. Единственото, което искаш да направиш е да викаш. И можеш, ти си сам във стая, изпълнена с хората, които най-много заслужават точно това. Само и единствено твоите крясъци. Виждаш приятелката на майка ти, която веднъж ти се развика, но за сметка на това оставяше собствената си щерка да деградира със всяка изминала секунда.. Какво право имаше? И ти пак не можеш да извикаш... не че нещо те спира. Обстояелствата са идеални за случая, но нещо дълбоко в теб спира гласа ти. В един прекрасен момент започваш да се чудиш. Всеки от тази редица ли заслужава твоите викове? Нима училищната сестра е виновна че ти падна в двора и си заби камък в ръката? Нима тя е длъжна да го види и да го извади? В този момент тя изчезна. Нима момичето от 5ти клас е виновно че смени училищата и вече не се виждахте всеки ден? Изпари се и тя... А дали онзи съученик е единственият виновник, че те замеря с кал? Може би беше залужено? Постепенно всички изчезнаха... Дори и тази най-добра приятелка, която беше сложена на първо място. Тя нямаше вина за претовареното си ежадневие. Виновникът си беше ти, защото не направи всичко възможно... Така, постепено всички се изпарихаедин след друг. Човек по човек, приятел по приятел, учител по учител. До един всички изчезват. Да, това е момента, в който оставаш сам във стаята пълно с хора, на които искаш да се развикаш... Без изключения. Странно, сега вече можеш да викаш на воля нали?

Eho? Ima li nqkoi? Koi e tam?
Ti6ina.. `
Eho?
Ni6to..
Samo edno more... Mrazq moreto! Mrazq go! Mahni se!
Sedi i me gleda. Ne otgovarq... Ne pomrudva... Prosto gleda... Kakvo tolkova vijda, 4e da ne si otlepq pogleda. Gledai.. Kakvo da napravq... GLedai me sednala na pystiq ti gaden brqg. Ogledai se hybavo i ako vidi6 ne6to mi kaji...
I pak mul4i... I pak me gleda...

...

Celiqt svqt se sustoi ot 3 ogromni, posledovatelni to4ki , koito se gonqt iz staqta i ti pokazvat sreden prust...