I see all good people

В един даден момент, абсолютно всички, на които не си имал възможността да извикаш в лицето колко тъпи жалки и заблудени са, се изправят пред теб. Строени примерно в редичка, седат и чакат водопада от викове, който ти им готвиш от месеци. С нетърпение очакват да попият всяка шибана твоя дума, напоена с толкова ярост, че дори и ти самият не си сигурен дали ще успееш да издържиш да си излееш душата върху всяко едно от тези същества. От къде да започнеш? Кой си го е залужил най-много. Кому си насъбирал от най-дълго. До такава степен си разочарован, че можеш да усетиш абсолютно всяка, пулсираща в тебе капчица кръв. Не че това ти помага. Това само те доизнервя повече и стискаш юмруци толкова силно, че чак пробиваш собствената си кожа, без да забележиш. Поглеждаш към приятелката, оглававаща редицата, чието лице се е променило толкова много, че дори неможеш да я познаеш. До нея редицата продължава години и завършва с учителката ти от детството, която те е разочаровала със своя непукизъм за задълженията си. Някъде там стои съученичката, която е направила толкова много грешки, за които си я предупредила и те облива яд само като я погледнеш. Единственото, което искаш да направиш е да викаш. И можеш, ти си сам във стая, изпълнена с хората, които най-много заслужават точно това. Само и единствено твоите крясъци. Виждаш приятелката на майка ти, която веднъж ти се развика, но за сметка на това оставяше собствената си щерка да деградира със всяка изминала секунда.. Какво право имаше? И ти пак не можеш да извикаш... не че нещо те спира. Обстояелствата са идеални за случая, но нещо дълбоко в теб спира гласа ти. В един прекрасен момент започваш да се чудиш. Всеки от тази редица ли заслужава твоите викове? Нима училищната сестра е виновна че ти падна в двора и си заби камък в ръката? Нима тя е длъжна да го види и да го извади? В този момент тя изчезна. Нима момичето от 5ти клас е виновно че смени училищата и вече не се виждахте всеки ден? Изпари се и тя... А дали онзи съученик е единственият виновник, че те замеря с кал? Може би беше залужено? Постепенно всички изчезнаха... Дори и тази най-добра приятелка, която беше сложена на първо място. Тя нямаше вина за претовареното си ежадневие. Виновникът си беше ти, защото не направи всичко възможно... Така, постепено всички се изпарихаедин след друг. Човек по човек, приятел по приятел, учител по учител. До един всички изчезват. Да, това е момента, в който оставаш сам във стаята пълно с хора, на които искаш да се развикаш... Без изключения. Странно, сега вече можеш да викаш на воля нали?