Не обичам да мисля ид а се замислям. Не мога да спра да го правя, но не обичам. Аз съм от хората, които имат навика да премислят нещата по 100 пъти, в 1000 вариянта докато не стигнат до, не особено задоволителният, извод, че най-вероятно има прекалено много възможности за развитие на един въпрос и нито една от тях не е "перфектен". Съответно, често съм разочарована от обстоятелствата, които живота ни представя. Не за друго, а просто защото в живота няма верен отговор. Не, че има грешен. И редовно, когато решиш да анализираш дадена ситуация попадаш в обстоятелствена задънена улица, която ограничава по-нататъчното ти развитие. Единственото, което излиза от цялото това свръхмислене е, че потока на мисълта те отвлича, обикновено към едни тъмни дебри, от които трудно се излиза. За това не обичам да мисля. Попадна ли в някакво блаженно състояние на покой на разума, гледам да се задържа в него възможно най-дълго. Като сега. Не е като да няма теми, които да вълнуват бедното ми съзнание. Винаги има проблеми за решаване. НО аз не искам. Давам бойкот на всякаква задълбоченост, дълбокомисленост и самодепресираност. Ignorance is bliss... Абе, казали са си го хората!
---THE END---
I can't be held responsible for the things that come out of my mouth...
With love
